Е Д И Н   С В О Б О Д Е Н   Ф О Р У М
Would you like to react to this message? Create an account in a few clicks or log in to continue.

Ханука

+7
Sonia
(Българанъ)
Надя
Логик
Boabab
(Meli)
(pheras)
11 posters

Страница 5 от 5 Previous  1, 2, 3, 4, 5

Go down

Ханука - Page 5 Empty Кога ще последва втората част?

Писане  Таки Нед 27 Яну 2008, 22:15

Да се надявам ли, че ще е преди Великден?
Таки
Таки

Male
Брой мнения : 15728
Age : 78
Location : Athens
Registration date : 01.01.2008

http://www.ipta.demokritos.gr/erl/special/special.html

Върнете се в началото Go down

Ханука - Page 5 Empty Re: Ханука

Писане  (pheras) Нед 27 Яну 2008, 22:38

Междувременно животът трябваше да продължи. Мъжете се бориха да изкарат поминъка. Това ставаше от ден на ден по-тежко поради ограниченията на КЕВ. Жените се занимаваха с изкуството на готвенето. Яденето и гозбите от българската кухня бяха повлияни от турската. Освен традиционните манджи: чорба-фасул, гювеч, сърми, еврейките готвеха и ястия, които бяха донесли от Испания. Те си личаха по имената: пастел - баница от месо, агристада – пилешко с кисел крем от разбити яйца, инджинара – кори на тиквички с кисел крем на яйца. Преди войната имаше поговорка “Горкият бедняк, яде само хлеб и сирене”, сега нямаше нито хлеб, нито сирене. Еврейските домакини си записваха рецепти как да се борят с липсата на брашно. Те печаха сладки баници от картофи и бял фасул. Баницата от картофи беше вкусна. Баницата от фасул имаше лоши музикални резултати и опита бе прекратен. За да подобри вкуса на ястията, майка ми тайно беше купила една тенекия свинска мас. Помня, че когато я хванахме с брат ми, й прочетохме едно конско. Читателите трябва да знаят, че еврейската религия строго забранява на евреите яденето на свинско месо.

Аз бях на шест години, брат ми на десет. Бяхме деца, но събитията ни направиха възрастни преди време. Германската армия издаваше в София своя орган “Сигнал”; ние режехме снимки от изданието и ги лепяхме по стените на жилището, правихме си изложба. От българските вестници “Зора”, “Днес” режехме карти, които описваха военните действия на Източния фронт и Северна Африка. Тези карти ги прибавяхме към “военната изложба”. Бяхме станали големи специалисти по тактика и стратегия. С най-голяма сериозност разисквахме положението по фронтовете, като че ли бяхме Наполеоновци или генерали на Александър Македонски.

Иван Вазов писа за черешовото топче, аз пък ще ви разкажа за нашите черешови патрони. През онези години децата играеха с пушки, сабии, танкове, аероплани и подводници. Разбира се, това бяха миниатюрни играчки. Бяха ни подарили два пистолета, с пружина в дулата, от където изкачаха дървени стрелички. Двамата щурмоваци Самуил и Йожи вместо със стрели, намериха начин да стрелят с костилки от череши. През сезона на черешите молихме съседи, роднини и приятели да ни събират костилки и в края на сезона в погребите на нашата дружина имаше по няколко торби патрони. Голям ни беше страха да не останем през зимата без амуниции. При изселването си към Русе опаковахме черешовите патрони и ги пратихме за там. Баща ми се хвана за главата като видя торбите и когато трябваше да плати на БДЖ сметката за превоза.

Големите събития и новите оръжия възпламеняваха фантазията на младежта. В България процъфтяваше фантастичната литература. Библиотека “Весела дружина” издаваше книжките на Васил Коралов. Деца и юноши лапаха тези фантазии като топли банички. Героят на Васил Коралов бе Жари и неговата приятелка “морското момиче”. В книжката си “Страната, където хората хвърчаха” той описваше място, където всеки гражданин имаше по едно хвърчащо столче. Един ден брат ми реши да хвърчим и ние. Взе два чадъра и на мен даде два и тръгнахме да скачаме върху грамадната бъчва за вино, която бе под балкона на жилището ни. Ако не ни бяха спрели, щяхме да се убием. После пък предложи да напълним с вода кухнята и да плуваме във водата с коритото за пране. Времената бяха тежки, бъдещето неясно и хората намираха убежище в развитата си фантазия. Тази есен посетих Народната библиотека в София и бях приятно изненадан да видя устроената изложба за фантастична литература. Жари продължаваше да хвърчи с двата чадъра и морското момиче гордо плуваше с коритото си по златните вълни в кухнята на улица “Братя Миладинови” №17.

Ние живеехме на кюшето на “Братя Миладинови” и “Нишка”. На първия етаж. Сградата вече я няма, била е разрушена заради маршрута на “Сердика” – първата подземна железница в София. Под балкона постоянно минаваха артилерийски полкове. Уморени коне дърпаха стари топове от Първата световна война. Хитлер искаше от Царя да прати българската войска на Източния фронт. Това означаваше българските младежи да бъдат пратени на сигурна смърт. За да се предотврати това нещастие измислиха ужким “турската опасност” и съсредоточаваха българската армия на границата с Турция. С това мога да си обясня честите движения на артилерията под наши балкон.

Българската армия бе “аграрна” войска. Офицерите идваха от по-заможните семейства. Синовете на селяните служеха като редници. Те бяха отлични за бойци в пехотата и кавалерията. Отраснали на полето, те бяха физически и психически здрави и най-важното – знаеха как да се справят с конете. Войската не бе моторизирана. Целият транспорт се извършваше с конска сила. Конете служеха в кавалерията, дърпаха каруци, теглеха лазаретите, бутаха топовете и въобще пренасяха всичко нужно за фронта. Пехотинците имаха стари пушки с петелче, тежки картечници Луис и Шварцлозе, охладявани с вода. Леки автомати почти нямаше. Имаше няколко самолета в Божурище. Бронирани части почти не съществуваха. Първият танк България получи едва през 1938 година, сигурно от бракуваните. Хиляди танкове участваха в битките в Северна Африка, също и в битката на арката Куркс на Източния фронт, докато по улица "Нишка" се тътреха уморени коне, теглещи стари топове от минали войни. Казано кратко - през 1942 година българската войска бе подготвена и въоръжена да води не Втората световна война, а Балканската от 1912-та. Отговорните генерали поддържаха легендата за непобедимата пехота. Съдбата на войната щеше да се реши с развети знамена и музика, с атака “напред на нож” или “по пет на нож”.

Ние българските евреи изпълнихме отечествения си дълг. По бойните полета през войните 1885, 1912, 1913, 1915-1918 дадохме 952 жертви – офицери, подофицери и редници. Много евреи бяха наградени с кръст за храброст. Чичо Пишко – за него ще пиша по-нататък – носеше гордо на сакото си своя кръст за храброст. До кръста той бе заставен да сложи и жълтото копче, вместо жълтата по-голяма значка. Българските евреи дадоха на България трима пълководци. Най-прочутият бе полковник Аврам Таджер. През мрачните дни и нощите на отчаяние неговото име, главно поради връзките му с двореца, ни стопляше сърцето.

Хазяинът ни имаше четирима синове. Трима от тях получиха заповед за мобилизация в трудовите войски. Всички евреи между 20 и 40 годишна възраст бяха повикани на трудова повинност. Баща ми бе по-възрастен. Нисо също остана “граждански мобилизиран” да лее вино, да продава кебапчета и пържени картофи в кръчмата. В първия етап на войната през 1941 година офицерите евреи запазиха своите пагони и чест. Те бяха назначени за началници на работните групи. Резултатите от работата бяха добри и този факт разяри германците. Офицерите евреи бяха запазили чина си, редниците евреи оставаха български войници в трудовата повинност. Германците заплашиха, че ако това продължи, ще скъсат връзките си с трудовите войски, така през 1942 година евреите офицери бяха пратени на черна работа.

Синовете на хазяина разправяха за лошото положение на евреите в еврейските работни групи. Те строяха мостове, прокарваха нови шосета, чукаха чакъл, издигаха насипи, бутаха вагонетки и други тежки работи. Храната им била много слаба – чорба от зеле, кромит лук, бял фасул, картофи. Спяха в скъсани палатки през слънце, мраз и студ. Не получаваха никакви заплати за тежкия принудителен труд. Бяха облечени в парцали и самите се наричаха “бараби”. Надзирателите и офицерите бяха садисти, антисемити, побойници и рушветчии, но между тях имаше и човечни хора, истински българи.

Моят приятел Хари от “Братя Миладинови” 7 ми разправи малко по-различни неща. Когато семейството му бе изселено в Пазарджик той прекарал няколко дни в лагера на баща си. Трудоваците подкупили фелдфебела, за да играят на покер вместо да работят. Фелдфебела получавал процент от печалбите, също така им продавал чай и кафе.

Ханука - Page 5 Trudovatsi2
Трудоваци. Бащата на Хари е в средата с бялата риза. Снимка "Личен архив".



Хитлер изискваше Царя да ни предаде в Германия, за да ни прати в Полша. Там да работим и да се превърнем в продуктивен елемент. Царят заяви, че няма да предаде българските евреи, защото са му нужни за построяването на стратегически шосета в новите земи. Германците изпратиха комисия в България, за да провери дали евреите работят. Висшите офицери предупредиха трудоваците, че ако не увеличат производството ще бъдат изправени пред опасността да бъдат пратени в Полша. Така от една страна съвестни еврейски трудоваци и от друга строги надзиратели, които искаха да тормозят евреите, имаха някаква заслуга за спасението на българското еврейство.

През 1942 година нямаше още бомбардировки в София. Партизаните бяха слаби, а и борбата с тях бе далеч в Балкана. За да забравим лошата действителност ходихме често на кино. Най-интересната част бяха прегледите преди началото на филма. На тях показваха германски войници, крачещи стегнато от победа към победа. Въпреки това чувствахме, че под земята нещо ври и кипи.

Аз бях завършил първо отделение, а брат ми четвърто, в еврейското училище. През септември се отправихме към училището и на вратата, вместо учителката ни, ни посрещна германски караул. Германците ни изпъдиха. Бяха реквизирали училището. По-късно еврейската консистория нареди да учим в централната Синагога до халите. Така бяхме по-близо до Бога.

Въпреки възрастта си, помагах по малко на семейството в работилницата. Чистих ризите от бели конци, а след ушиването им ги носих по различни магазини. Един ден в ателието на площад Бански влезе някакъв човек. Той бе прегърбен, посърнал и се крепеше на бастун. Дрехите му бяха изпокъсани. “Идвам да се разделим, полицията иска да ме изгони в Гърция.” Едва сега баща ми го позна. Беше неговият най-добър приятел д-р Мезан – общественик, поет, писател, борец срещу фашизма. Баща ми искаше да му даде всичките пари, които имаше на място. Той отказа. “Поздрави приятелите”, каза Мезан и двамата с баща ми се целунаха. За пръв път видях баща ми да плаче. Повече не видяхме Мезан. Чухме, че паднал убит в албанския Балкан като боец в чета в бой с усташката паплач.

В Русе няколко еврейски семейства – Канети, Розанес, Ардити и Афталйон – постоянно се женеха между себе си. Фактически те се бяха превърнали в една голяма фамилия. Един от членовете на тази фамилия, Буко Афталйон, взе за жена Анни, която бе типична германка. Тук трябва да поясня за читателите, че смесени бракове между евреи и християни тогава почти нямаше. Анни бе фанатична антинацистка, дори повече от евреите. Буби, нейният син, висок и хубав младеж, учеше в Софийския университет. Той имаше руса коса и приличаше на немец. Ние го навестявахме отвреме на време в квартирата му. Един ден баща ми, батко и аз, отидохме да го видим. Баща ми почука и изведнъж един полицай, който е стоял в засада зад вратата, се хвърли върху него. Стражарят дръпна баща ми и го завлече на някъде. Брат ми и аз се завтекохме след тях. По онова време софийската полиция имаше един много оригинален начин да разпитва задържаните. В мазето на участъка бяха нарисували един кон. Поставяха нещастника пред коня и питаха: “Кон хвърчи ли?”. “Разбира се, че не хвърчи”, биваше отговора. “Как да не хвърчи?!” и пребиваха завалията. Втори път го питаха: “Кон хвърчи ли?” Сега разпитвания се пишеше тарикат, надявайки се да избегне боя, и казваше: “Разбира се, че хвърчи”. И те му казваха: “Как може кон да хвърчи?!” и пак го пребиваха…Стражаря и баща ми стигнаха до близкия участък. Ние застанахме отсреща на сградата и зачакахме. След час баща ми излезе. Буби учеше химия. Беше се присъединил към съпротивата. Като химик нелегално правил взривни материали, но бил разкрит и задържан. Полицията направила засада, за да разбере кой го е посещавал. Буби оцеля. Пребиха го от бой в полицията и ако майка му не беше германка, щяха да го сложат на въжето. След войната, той си замина в Германия.

Внезапно се пусна ужасен слух. Евреите от Беломорието минаваха през гара София на път за Полша…

(pheras)

Male
Брой мнения : 390
Age : 47
Registration date : 29.10.2007

http://www.blabla.com

Върнете се в началото Go down

Ханука - Page 5 Empty Re: Ханука

Писане  Sonia Сря 12 Мар 2008, 14:45

Свирим това произведение - Kol NidreiMax Bruch. Намерих го в Youtube в изпълнение на една българка.
Поздравявам Pheras. Довечера, по време на концерта, няма как да не го помисля...

http://it.youtube.com/watch?v=gHwINCeAr38&feature=related
http://it.youtube.com/watch?v=8mgaICZS79Y&feature=related

Ханука - Page 5 Default
Sonia
Sonia

Female
Брой мнения : 1244
Age : 72
Registration date : 10.10.2007

http://www.Bulgaria-Italia.com

Върнете се в началото Go down

Ханука - Page 5 Empty Re: Ханука

Писане  Sponsored content


Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Страница 5 от 5 Previous  1, 2, 3, 4, 5

Върнете се в началото


 
Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите